Успешни - да, но не и привлекателни

Европейското отмина, но вълненията около предложения ни на този голям форум футбол не секват. В следващите редове няма да опитам и на йота да отрека твърдението, че испанската национална гарнитура е може би най-успешната такава в историята на Играта. Това е безспорна и категорична констатация. Желанието ми е малко от малко да се вгледаме в детайлите и да видим дали това, което поднася "армадата" е привлекателно за неутралния фен. Сутринта, след мача на Испания с Хърватска, сърбах кафе в едно от култовите заведения в родния ми град, където по принцип се събират доста запалянковци и ежедневно текат дискусии на различни злободневни теми от футболния свят. Докато стоях сам на масата и разгръщах любимия си спортен всекидневник, един благообразен чичка се обърна към мен с питане за резултата от изиграния късен мач. Веднага му отвърнах: "Не го ли гледахте?". А той само въздъхна и ми отговори следното:" Абе,момче, заспал съм...Много си я подават тия испанци и ми доскуча...". Ето тази реакция ме накара да се замисля върху испанския футболен продукт, да го съпоставя със стари образци и да направя за себе си изводи относно развитието на любимата на всички игра. Може би това нямаше да ми се наложи, ако Ракитич бе малко по-концентриран пред гола, съдийската свирка по-торерантна към "ветрените" и кафето ми малко по-експедитивно от нормалното. Като дръпна калема установявам, че чичката със свои, прости думи очерта контурите и с един замах извлече квинтесенцията на широко прокламирания футбол "цък-цък" или "тики-така". Тоест - този тип футбол е приспивен и убийствено скучен. Не виждам нищо оригинално в нескончаемото лашкане на топката в средата на терена. Това заприличва на игра на флипер, в която коженото кълбо сменя ежесекундно собственика си, като целта не е толкова офанзивата, колкото ограничаването на атакуващите възможности на противника. На мен лично въобще не ми дреме дали Шави и Иниеста ще се я подадат 300 пъти и дали владеенето е 97 или 100 процента. Тези цифри единствено зомбират и подменят истинските стойности. Защото примерът с Челси е пресен, а игровото им поведение е живо доказателство, че нещата могат да се случват и по друг начин. Далеч съм от мисълта да принизявам стореното от Испания, но поне на това първенство не намерих в облика й нищо по-различно или напълно иновативно спрямо показаното преди четири години. Една и съща схема, една и съща игрова философия и нищо атрактивно и вдъхновяващо в противниковия пеналт. Един Алба на фланга, доближил се плътно до образци като Кафу и Роберто Карлуш с петдесет метровите си пробиви и дотам. А имаше години, когато триото Гу-Ва-Ри рисуваше по терена, елегантния Зизу поставяше нерешими ребуси пред противниковите отбрани, а играч като Замер влезе завинаги в историята с невижданата за времето си компилация между централен защитник и дефанзивен халф. Нещо като днешния Де Роси, ама не точно. Всичко това все на европейски първенства и трайно запечатано в съзнанията на по-старото фенско поколение. В крайна сметка всеки има право да гледа или да ни гледа тази Испания. Моят избор е направен отдавна. Затова и тазгодишния финал бързо ще избледнее за мен, както бързо изтякоха трийсетината минути, които изгледах от него след като Алба беше вече удвоил, а класиката още не бе станала факт.