Господинът е от Сетубал

Преди няколко години на чаша бира и порция цаца намразих един футболен треньор до дъното на душата си. Той би един симпатичен шотландски отбор, а на другата година прегази такъв и от Кралство Монако. Долу - горе по същото време се оформи  и легендата за него.
    После същият този човек мачкаше любимия ми тим под път и над път. Омразата ми към него градираше не с дни, а с минути, за да се стигне до едим култов полуфинал за Шампионска лига, за едни пръскала и за едно безсмъртие..........
    Мразех го, заради кирливия му балтон, мразех го заради пършивата му брада, мразех го заради арогантната му мутра и в същото време упорито си повтарях, че Той не е велик.
    Гледам футбол от около двадесет години, виждал съм Кройфовци и Сърове, но никога подобно същество изтъкано от пределна амбиция и невероятно разбиране за играта. Господинът от Сетубал чете знаците, маркира територии, жонглира със съдби и кове вечност. За няколко дни въпросният пич сгази една фалшива естетика, показа едно ново лице на футбола и накара непредубедения зрител да се ориентира правилно. Не обичам дитирамбите, нито хвалебствията, но направеното от Жозе е равносилно на истинска революция. Той вае, борави с играчите, както с пластелин, извлича жизнените им сокове и превръща всичко това в свое оръдие. Никога, ама никога няма да забравя високо вдигнатата по гладиаторски ръка на арената на "Камп Ноу", никога, ама никога няма да забравя перманентния тормоз наложен от него на най-големия отбор в света - Ман Юнайтед, както и никога няма да забравя оня жежък финал със Селтик, който беляза цялата му кариера.
    И сега от дистанцията на времето си мисля, че без горепосоченият господин футболното ни ежедневие би било сиво и скучно. Нито татко ще носи, нито Лео ще меси... Футболът без него ще е само неоправдана суета.